Хванат в светлината на прожекторите в Ел Ей

Хванат в светлината на прожекторите в Ел Ей

Кокалест крайник ме блъска с лакът в гърба. Това е последвано от повърхностно извинение, извикано силно, както всичко останало в оживения бар. Приглушените цветове на черно и лилаво са необичайно груби, а светлините са малко прекалено ярки.

Поглеждам Питър. Има големи очи, също като мен. Имаме същия въпрос: какво сега? Приятелите ни в Ел Ей, които ни развеждаха из града, излязоха за по цигара и ни оставиха за момент сами в модерния бар.

Нито Питър, нито аз сме били на подобно място от шест месеца. След като напуснахме Лондон, много бързо паднахме към по-бавното темпо на Тихия океан и удобно работехме по островно време („може би сега, може би по-късно, може би утре, може би никога“).

В Лондон живеех на хиперскорост, бреме, лесно поемано и често цитирано от всеки градски жител, който иска да докаже своята стойност (толкова съм зает = толкова съм търсен). По пътя тази хиперскорост се забави до разходка, така че ярките светлини на Ел Ей бяха малко обезпокоителни.

• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>
• alt=““>

Промяната на темпото ме кара да се чудя как се справям с мегаполисите на Южна Америка. Освен това ме накара да осъзная, че вече не съм това, което идентифицирах през последните две десетилетия: градско момиче. Планирах това пътуване като кратка почивка от работния живот, междинна спирка, преди да се върна в Лондон и да започна друга работа в издателството.

За Питър това беше пътуване, пълно с възможности; на променящите се държави, работни места и животи.

Дълго време се опитваше да ме убеди да живея някъде в малко селце, ако не в чужбина, то някъде в английската провинция. Всеки път отговарях едно и също нещо: „Ще ми е скучно“. Ел Ей промени решението ми. Може би щях да съм добре без шума, замърсяването, трафика и стреса.

Може би това е самото излагане: колкото по-дълго живеете в среда, толкова повече жадувате за обратното. Може би след пет години на остров ще копнея за сивите улици на Лондон. Може би по-доброто време, по-прясната храна и по-приятните хора ще омръзнат след известно време. не знам точно

Това, което знам е, че най-накрая искам да разбера.
.